4.

- И все пак не можех да повярвам, че човек може да се промени толкова много - продължи Хейджиро разказа си. - Един ден не издържах и му казах направо: ти току-що се прероди, гледам те и не разбирам - това същият Масу-сан ли е?

А той се усмихна и каза:

- Помниш ли, че веднъж собственикът на Източната рибовъдна станция сложи патешко яйце на кокошката и после заедно с пиленцата се излюпи пате? Патето си е пате. Когато порасна малко, отиде до рибарника и заплува. И това не беше изненадващо. В края на краищата, патето трябваше да стане патица. Така най-накрая станах себе си.

Докато посещавах “Тентецу”, постепенно се сближих с Масу-сан. Когато имах излишни пари в джоба си, го почерпвах с бира или му предлагах бутилка саке. Масу-сан приемаше почерпката с достойнство и на свой ред ме канеше да опитам от темпурата, която беше в чинията му – същата онази с рибешките глави, опашки и перки. Ако ги бях опитал тогава, нямаше да се забърквам с Хаяши Фусао по-късно. Но не можех да се насиля да изям дори една темпура от чинията на Масу-сан.

Веднъж, когато вече бяхме станали приятели, казах:

- Гледам как носиш жена си на гръб до банята и някак си ми става по-топло на душата. Но това трябва да е тежко бреме.

Масу-сан погледна смутено надолу за момент и поклати глава. Като въздъхна тежко, каза:

– Глупости. В сравнение с вредата, която ѝ причиних, това е толкова дребно нещо, че не си струва да се споменава. Може би не знаеш, но жена ми стана куца заради мен.

Влачех я из къщата за косата, удрях я с какво ли не. Един ден, съвсем полудял, аз я ударих толкова силно, че ѝ счупих крака. В този момент не разбрах какво се е случило, но жена ми изпищя странно, пуснах я за момент и тя падна на пода. Тя падна и ме погледна така... И тогава каза: „Моля те, не ме убивай!..“

Масу-сан сведе смутено очи и потърка наболата си брадичка.
- "Моля те, не ме убивай!" – след кратка пауза повтори той. — Тя го каза по такъв начин, че изведнъж осъзнах колко много я измъчвам, тя страдаше от мен двадесет години. Разбрах го на мига! И вярваш ли, заплаках. Аз, мъжът, плаках като малко дете.

Вярвах, че се е случило точно така. И макар че този ден нямах много пари, поръчах за Масу-сан още една бутилка саке.

Статистика: Пуснато от domino1 — 05 април 2025, 00:11

---

3.

- Като научило за това, момичето изскочило от къщата от страх и избягало - каза Хейджиро. - И това е разбираемо: момчето било най-големият побойник в селото. Всички се разтревожили сериозно - те решили, че Кимино се е самоубила.

Няколко дни по-късно Кимино била задържана и отведена в полицейския участък, откъдето Масу-кау я отвел в дома си.
Бракът не донесъл големи промени в живота на Масу-сан и Кимино. Кимино продължила да ходи в консервната фабрика. Масу-сан също се появявал там от време на време, вършейки различни черни работи. Освен това той придружавал обикновено собственика на фабриката, когато тай отивал на лов.

Бракът изобщо не повлиял на характера на Масу-сан. Нямало ден, в който да не се напие, да не буйства или да не се сбие. Един ден управителят на завода не издържал и обявил, че го уволнява от работа. Масу-сан се засмял на тази заплаха.

- О, уплаши ме! - с презрителна усмивка казал той на управителя. — Идвам във фабриката, когато аз желая. Никой не ме е наел да работя тук. Интересно как можете да уволните някой, когото не сте наели.

Управителят се оплакал на собственика, но собственикът отговорил: „Този човек веднъж ми спаси живота - нека прави каквото си иска.“ Собственикът не обяснил как Масу-сан се оказал негов спасител, но управителят бил принуден да отстъпи.

Оттогава по някаква причина Масу-сан започнал да издевателства особено жестоко над жена си. Обикновено започвал с изискване на обяснения: защо не искаше да се ожениш за мен и избяга? Кажи ми честно: имала ли си друг любовник? И без да дочака отговор, започвал да я бие и рита. Кимино молила за милост, кавала, че е избягала от страх, че нямала любовник - всички знаели за това, включително Масу-сан. „Направих нещо нередно, прости ми“, повтаряла тихо Кимино, без да се опитва да се защити от побоите на мъжа си, нито да бяга. Тя само покривала главата си с ръце и се свивала на топка под безпощадните удари.

- Живеехме в съседство - продължи Хейджиро. – Да, и сега живеем там. Колко пъти съм ходил при Масу-сан и съм го молил да се успокои - все пак можехме да чуем всичко.

Тогава Хейджиро спрял да го убеждава, тъй като Масу-сан само се разгневил, обвинил жена си, че го е засрамила пред съседите му, и я набил още по-яростно. Синините никога не напускали тялото на Кимино и тя, засрамена от това, спряла да ходи на обществени бани и се измивала със студена вода в тясната кухничка.

Масу-сан отново започнал да изчезва от дома си. Без никакво предупреждение той можело да изчезне за шест месеца или дори за година. Не пишел писма, винаги се връщал неочаквано и се държал така, сякаш си бил тръгнал предишния ден сутринта. Ако намирал Кимино у дома, той ѝ искал храна и водка, но ако тя била във фабриката, той отивал до заведението “Ямадзакия” и пращал човек, която да вземе от нея пари.

Така минали двадесет години. Масу-сан навършил четиридесет пет. Хейджиро помнеше добре това, тъй като бяха на една възраст. Този ден Масу-сан се върнал след едногодишно отсъствие и веднага се нахвърлил с юмруци върху съпругата си, като я обвинил, че тя - той знаел със сигурност - си е взела любовник в негово отсъствие. Уморен, той изпратил Кимино за водка и след което пил и отново започнал да измъчва жена си.

- Просто не можех да си намеря място: той я биеше много жестоко - спомняше си Хейджиро. - Беше около десет часа вечерта, когато жена ми поиска да отида да доведа полицая. Отказах, защото знаех – това само ще налее масло в огъня. И ние, като взехме децата с нас, отидохме на кея - само да не чувам сърцераздирателните писъци.

Час по-късно те се върнали обратно. В къщата на Масу-сан било тихо. Хейджиро си помислил със страх, че съседът му е убил жена си.
Но Кимино била жива. На следващата сутрин тя почукала на вратата на кухнята на съседите и ги помолила да ѝ дадат малко ориз. Имала огромни синини под очите и лицето ѝ било ужасно подуто. Свивайки се болезнено, тя влачила левия си крак. По-късно Хейджиро научил, че кракът ѝ е счупен и извиканият лекар не могъл да повярва, че Кимино могла да стигне до съседите без чужда помощ. След като прегледал Кимино, лекарят казал, че тя ще остане куца завинаги - дори операцията няма да помогне.

Кимино вече не могла да ходи във фабриката и се заела с домашна работа, шиейки дрехи за рибари и детски дрешки. Поръчките идвали често, тъй като местните жени по правило работели и за тях било по-изгодно да поръчват евтино, отколкото да губят време за шиене.
И Масу-сан станал различен човек от тази нощ. Започнал работа във фабриката за консерви и въпреки че продължавал да пие, никога повече не вдигал шум и не се сбил. Спрял да измъчва жена си. Кимино наистина остана куца, а Масу-сан сега сам пазарувал, носел вода, цепел дърва - накратко, вършил цялата тежка работа около къщата. Нещо повече, той дори носил жена си до банята.

Статистика: Пуснато от domino1 — 04 април 2025, 23:37

---

2.

След това Хейджиро ми разказа следното.

От малък Масу-сан бил известен като кавгаджия и побойник, освен това притежавал необикновена сила. На седемнадесет години той могъл да тича без почивка с две торби ориз на раменете си от централния канал до морския кей – едно значително разстояние.

Характерът му бил избухлив и непостоянен. Всеки път, когато Масу-сан се напивал, той се биел и със сигурност бил пребил няколко души до кръв.

В началното училище той стигнал само до трети клас, но не защото бил лишен от способности. Веднага щом учителят му правил и най-малката забележка, той моментално пламвал и се втурвал към него с юмруци, след което унищожавал всичко в класа, което му попадало под ръка.

Учителите се съвещавали много пъти, обсъждали поведението му и накрая решили да го преместят в друго училище, в Кацушика, и дори обещали да плащат за пътуването с лодка до Кацушика и обратно. Всичко това било преди въвеждането на системата за задължително образование и дори ако Масу-сан не бил посещавал училище в Кацушика и инспекторът би разбрал за това, бившето училище нямало да носи отговорност. Масу-сан, разбира се, не отишъл в новото училище, въпреки че, както твърди старецът Хейджиро, той редовно получавал пари за пътуването до Кацушика в продължение на няколко години.

Масу-сан постоянно сменял работата си; той не се задържал на едно място повече от година. И на всяка година-две внезапно изчезвал от дома. Къде е изчезвал, какво е правил, никой не знае. Във връзка с това той дори имал неприятности в наборния пункт, където не се явил на призовка: отново се укривал. Все пак преминал медицинския преглед, макар и с година закъснение. Масу-сан бил освободен от военна служба поради ниския си ръст. Председателят на наборната комисия бил много тъжен. "Човек с такава невероятна сила! Кой трябва да бъде войник, ако не той!" - говорил той с досада.

Масу-сан се оженил на двадесет и три години. Той бил сгоден за осемнадесетгодишната Кимино, работничка в консервна фабрика.
Бащата на Кимино бил потомствен рибар. Семейството било голямо - само децата били осем, а Кимино била принудена да работи от дванадесетгодишна възраст. В семейството ѝ не я харесвали особено и когато се появила възможност да я омъжат за Масу-сан, те веднага се съгласили, без дори да си направят труда да информират самата Кимино за това. Масу-сан поставил пет банкноти от една йена и наредил Кимино да бъде отведена при него.

Статистика: Пуснато от domino1 — 04 април 2025, 22:46

---

Патето
Сюгоро Ямамото

(ако може да изтриете предния пост, защото преводът беше непълен)

1.

За първи път срещнах Масу-сан в “Tентецу” - таверна, където сервират темпура. Често идвах тук, когато получавах малък хонорар. Поръчвах си порция темпура и бавно изпивах бутилка саке. През зимата вземах със себе си малка порцеланова грейка с въглени, през лятото вземах ветрило. И разбира се, по всяко време на годината – книга. Седях някъде в уединен ъгъл, ядях темпура, без да откъсвам очи от книгата, и отпивах саке. Сега си мисля, че тогава се държах като старец. Станах близък приятел със собствениците на “Tентецу”, както и с неговите редовни посетители.

Когато в таверната донасяха пресни морски дарове, Оана - дъщерята на собственика веднага ме информираше за това.

Механата беше в стар стил: в предната стаичка с пръстен под имаше две маси, а в съседната стая подът беше покрит с татами. Гостите бяха настанявани на постелки пред ниски квадратни маси, предлагаха им плоски възглавници, за да им е по-меко.

Масу-сан беше на около петдесет години. Беше нисък и кривокрак. Неоформените сиви косми стърчаха като твърда четина по бузите и брадичката му. Късата гъста коса, граничеща с кръглата плешивина, растеше на кичури по главата му.

Масу-сан дойде в “Tентецу” с питието си. Той донесе саке, разреди го с две трети вода и поиска да го загрее. Предястието му беше темпура, но странно приготвена. Независимо дали става дума за скариди, риба или други морски дарове, за приготвянето на темпурата бяха използвани само опашки и глави. Останалото -ядливата част - изпържи отделно, уви в хартия и отнесе пакета вкъщи.

Тук ще си позволя да направя едно малко отклонение. Писателят Хаяши Фусао веднъж ме почерпи с подобна темпура от глави на скариди. Тези темпури бяха направени по негова поръчка в една от таверните близо до Гинза. Хаяши дълго разказваше колко вкусно и богато на калций е това ястие, уж измислено от него.

- Хората изхвърлят - повтаряше той безкрайно, - изхвърлят толкова хубави неща. Да, да, изхвърлят всичко, всичко. А ти яж, яж. Невероятно вкусно е - почерпи ме той, без сам да докосва храната.

Силно насърчен от Хаяши Фусао, опитах пържените глави на скариди. Не знам колко беше богато на калций, но се оказа, че е напълно невъзможно за преглъщане.Така че бавно го изплюх в салфетка и го хвърлих под масата, мислейки в същото време, че хората постъпват правилно, когато изхвърлят нещо подобно, а Хаяши Фусао просто обича да бъде оригинален.

Сега вече знам: Хаяши Фусао, който се хвалеше със своето изобретение, е имал предшественик на име Масу-сан, който двадесет години по-рано е измислил това необикновено ястие и за разлика от мен е ял всичко - чисто, осмуквайки всяка глава, всяка перка, всяка кост.
Следващия път срещнах Масу-сан на улицата. Седях до канала и правех скици, когато един мъж мина покрай моста. Носеше възрастна жена на гърба си и ѝ говореше оживено. Бях изключително изненадан, че нито минувачите, нито момчетата, които играеха наблизо, не обърнаха внимание на тази двойка, въпреки че я забелязаха.

Няколко дни по-късно срещнах тази странна двойка на пътя и като погледнах краката на мъжа, веднага си спомних: това е същият човек, който ядеше глави от скариди в таверната „Тентецу”.

Срещнах ги отново, когато рисувах ваните Уме-но-ю. Спомням си, че бях изненадан, че мъж с жена на гърба спокойно влезе в женската баня.
Когато разказах за това в ресторант “Недогава”, старият пияница рибар Хейджиро възкликна:

- Масу-сан е! Той носи жена си до банята. Сам я измива и после я прибира. Какво лошо има в това? В края на краищата не е млад човек, той е старец. Аз самият, когато е необходимо, спокойно влизам в женските бани, а жените дори не ми обръщат внимание.

Попитах и приятеля си Такашино за Масу-сан. Той ми разказа, че навремето Масу-сан е бил изявен побойник в селото, че прякорът му е бил Патето, че собственикът на консервната фабрика „Дайтьо“ го е облагодетелствал да се присъедини към профсъюза на рибарите и че същият собственик е казал за Масу-сан: "Не бих го погледнал с очи”. Прякорът на Масу-сан беше Патeто, защото се клатушкаше на кривите си крака като домашна патица.

Статистика: Пуснато от domino1 — 04 април 2025, 22:09

---

Патето
Сюгоро Ямамото

1.

За първи път срещнах Масу-сан в “Tентецу” - таверна, където сервират темпура. Често идвах тук, когато получавах малък хонорар. Поръчвах си порция темпура и бавно изпивах бутилка саке. През зимата вземах със себе си малка порцеланова грейка с въглени, през лятото вземах ветрило. И разбира се, по всяко време на годината – книга. Седях някъде в уединен ъгъл, ядях темпура, без да откъсвам очи от книгата, и отпивах саке. Сега си мисля, че тогава се държах като старец. Станах близък приятел със собствениците на “Tентецу”, както и с неговите редовни посетители.Когато в таверната донасяха пресни морски дарове, Оана - дъщерята на собственика веднага ме информираше за това.

Механата беше в стар стил: в предната стаичка с пръстен под имаше две маси, а в съседната стая подът беше покрит с татами. Гостите бяха настанявани на постелки пред ниски квадратни маси, предлагаха им плоски възглавници, за да им е по-меко.

Масу-сан беше на около петдесет години. Беше нисък и кривокрак. Неоформените сиви косми стърчаха като твърда четина по бузите и брадичката му. Късата гъста коса, граничеща с кръглата плешивина, растеше на кичури по главата му.

Масу-сан дойде в “Tентецу” с питието си. Той донесе саке, разреди го с две трети вода и поиска да го загрее. Предястието му беше темпура, но странно приготвена. Независимо дали става дума за скариди, риба или други морски дарове, за приготвянето на темпурата бяха използвани само опашки и глави. Останалото - ядливата част - изпържи отделно, уви в хартия и отнесе пакета вкъщи.

Тук ще си позволя да направя едно малко отклонение. Писателят Хаяши Фусао веднъж ме почерпи с подобна темпура от глави на скариди. Тези темпури бяха направени по негова поръчка в една от таверните близо до Гинза. Хаяши дълго разказваше колко вкусно и богато на калций е това ястие, уж измислено от него.

- Хората изхвърлят - повтаряше той безкрайно, - изхвърлят толкова хубави неща. Да, да, изхвърлят всичко, всичко. А ти яж, яж. Невероятно вкусно е - почерпи ме той, без сам да докосва храната.

Силно насърчен от Хаяши Фусао, опитах пържените глави на скариди. Не знам колко беше богато на калций, но се оказа, че е напълно невъзможно за преглъщане.Така че бавно го изплюх в салфетка и го хвърлих под масата, мислейки в същото време, че хората постъпват правилно, когато изхвърлят нещо подобно, а Хаяши Фусао просто обича да бъде оригинален.

Сега вече знам: Хаяши Фусао, който се хвалеше със своето изобретение, е имал предшественик на име Масу-сан, който двадесет години по-рано е измислил това необикновено ястие и за разлика от мен е ял всичко - чисто, осмуквайки всяка глава, всяка перка, всяка кост.
Следващия път срещнах Масу-сан на улицата. Седях до канала и правех скици, когато един мъж мина покрай моста. Носеше възрастна жена на гърба си и ѝ говореше оживено. Бях изключително изненадан, че нито минувачите, нито момчетата, които играеха наблизо, не обърнаха внимание на тази двойка, въпреки че я забелязаха.

Попитах и приятеля си Такашино за Масу-сан. Той ми разказа, че навремето Масу-сан е бил изявен побойник в селото, че прякорът му е бил Патето, че собственикът на консервната фабрика „Дайтьо“ го е облагодетелствал да се присъедини към профсъюза на рибарите и че същият собственик е казал за Масу-сан: "Не бих го погледнал с очи”. Прякорът на Масу-сан беше Патeто, защото се клатушкаше на кривите си крака като домашна патица.

Статистика: Пуснато от domino1 — 04 април 2025, 21:49

---

Здравейте,
Реших да си направя подарък за рождения ден и съм се спрял на тази електронна книга
Kobo Aura HD 6.8" N204 New ebook reader onyx book 1440x1080 256PPI eReader e-ink with Light touch e-books Reader likebook libros

Не пише дали е с андроид или линукс така, че ще ви помоля някой който ползва Кобо да каже как стоят нещата с фирмуера както и предимствата и недостатъците на марката.
На първия въпрос получих отговор от ChatGPT с модифициран линукс е сега възниква нов въпрос какъв Reader може да му се сложи за да организира библиотеката.

Статистика: Пуснато от filchef — 20 март 2025, 11:18

---

Глава 6
ПОУЧЕНИЯТА НА СЛАВИ И ЗВЕЗДАН

В следващите дни свещеникът и Ненчо отново се срещнаха с двамата куриери. По–възрастният от тях, Станислав или Слави, беше рус и синеок. Той изглеждаше като човек от Централна Европа. Слави представи на Ненчо своята концепция за бъдещата дейност на клуба:
–Срещали сме се много пъти с отец Христон. Никога не сме идвали с празни ръце. Досега тези книги и брошури бяха достояние само на един човек, но сега ти ще имаш достъп до тях. Вече знаеш, че книгите, особено нашите, изискват много отговорно пазене. Във вашите страни има списъци със забранени книги. Те са само за служебно ползване. Никой не знае кои книги са забранени и кои разрешени, освен служителите в библиотеки и архиви. Затова ние сме обозначили всяка книга, списание и документ със специални знаци, които показват какъв статут има изданието.
–Защо забраняват определени книги, а други разрешават? – попита Ненчо.
–Във всяко общество има подобни ограничения. Причините са различни, от национална сигурност до спазване на определени права и задължения. В „загниващия“ Запад, който не познавате, има по–голяма свобода на изразяване. Изключение са Германия и Австрия, които забраняват „Моята борба“ . А ние сме социалистическа държава. Тук се внимава с чуждото влияние.– каза Слави.
–Книгите, които носим, са интересни за българските читатели, тъкмо защото са забранени. Както вие харесвате корекомите и това, което се продава в тях. Народната мъдрост показва, че това, което е забранено, най–много се желае. – включи се Звездан.
–В тези магазини, да кажем „Квеле“–то в Харманли, се продават уиски, цигари, дрехи, техника, тоблерони, шоколадови яйца и други работи. Западни книги и списания обаче няма. – отговори Ненчо.
–Другото място е пазарът в Димитровград. – каза Звездан– Както знаете, там човек може да открие дефицитни стоки. Например части за коли, които често липсват в официалните магазини. В тях се иска да имаш връзки, за да ти запазят нещо. Това трябва да се промени, ако искаме преустройството да работи у нас.
–Нашите книги не се продават по пазарите, но принципът е същият. Докато черноборсаджиите ги разпространяват за пари, ние го правим с идеална цел. Пак взимаме пари понякога, но по странични начини. – обясни Слави.
–Честни или нечестни? Аз не желая да се замесвам с такива неща. Достатъчно ми е да взимам заплата от текезесето и да гледам зарзават вкъщи, който да изкарвам на пазара. А и тютюнът също носи средства за препитание в нашето село. Незаконното обогатяване на отделни хора е вредно за обществото. – отвърна Ненчо.
–Повечето хора все разсъждават двуполюсно. – започна Слави– Черно и бяло, добро и зло, наше и чуждо, приятелска и вражеска литература. Нито светът е така устроен, нито животът. Макиавели, казва, че „целта оправдава средствата“. Ние не продаваме нито наркотици, нито оръжия, нито убиваме хора. Може да сме странници, може да сме скитници, може да спим в плевня… но имаме някакъв човешки морал. Търговците на оръжия живеят в много по–добри условия както от нас, така и от вас… Няма и да ги познаете, защото те знаят как да се показват пред хората и да печелят уважението им… Отвън са едни, вътре са други… Знаете ли, че в много граждански войни по света се използват български оръжия? Който търгува с тях, живее нашироко! Прибере се вкъщи, гушне жена си, гали децата си и после ляга да спи! А как спят децата по време на война, даже не се замисля!
–Ние купуваме само книги, списания, брошури, касети от чужбина, за да ги носим на обикновените хора. Това е нашата мисия, нашият живот и нашата работа.
Поп Христон показа на Ненчо няколко богослужебни книги, молитвеници, православни календари, частици от Светия кръст, тамян, както и една великолепна броеница.
–Всички тези подаръци са от нашите приятели. Даже в София не можеш да намериш християнска литература. Търсил съм и в книжарницата на „Св. Александър Невски“. Няма нови християнски книги даже и там. Синодалното издателство не е публикувало почти нищо ново, нито
средства му отпускат, нито печатница му дават. В нашата църква имам един Типик-Устав, Библия от царско време, Напрестолно Евангелие, и една Летописна книга. Псалмите ги знам наизуст, молитвите също, а житията на светците съм ги научил в Семинарията. А тук, в дома ми, виж какво има – даже протестантски книги. Те не са напълно в съответствие с православието, но аз ги чета. В една от тях даже пише как протестантството влияе на икономическото развитие.
–Ненчо, един въпрос – какви интереси имаш ти?
–Занимавам се със селско стопанство и с търговия.– отговори Ненчо.
–Имаме книги за земеделски технологии, които се практикуват на други места. Например пермакултурата – съвместното съжителство на различни растения в градината. На една голяма леха слагаш домати, пипер, чубрица, джоджен, тикви, пъпеши, дини. Те се подпомагат взаимно. А ето в това списание можеш да видиш ниви в Израел, обработвани от техните кооперативни стопанства– кибуците. – каза Звездан, като отваряше едно чуждестранно списание.
–Да, интересувам се от земеделие, но повечето неща са от опит. Селяните сме така, не ни трябва да се учим на земеделие. Имам си любими занимания, като фотографията и слушането на музика. По едно време рисувах географски карти на селото, околностите и нашия край. Обичам да изобретявам, да поправям техника и да се занимавам с техника. Бях в технически клуб като ученик. А също така имам кола, и често лежа под нея, ровя в мотора, поправям я. Тракторен механик съм в ТКЗС.
–Вашето всестранно развитие е много хубаво нещо. Обучават Ви на различни неща. – отговори Слави.
–Нашето? Ами нали и вие сте го учили всичко това? – попита Ненчо.
–„Истинското знание идва, когато забравим всичко, на което са ни учили в училище“. Каза го немският учен Алберт Айнщайн.– отвърна Слави– Всички сме обучавани на определени навици и умения, но никога не сме се замисляли кой ги даде на хората преди нас.
–Немските учени са изключителни личности….Само не знам как подпалиха войната и сума ти хора бяха убити с техните открития. Шилер, Милер, Гьоте, Лайбниц…това ли искаха да направят от немската нация…! – разпалено отговори Ненчо.
–Немците са хора като нас, но са трудолюбиви и не шикалкавят. Затова те сега са богати, и не им трябва повече да завладяват целия свят. Те са умни, честни и предприемчиви… Западна Германия скоро ще стане първа икономическа сила в Европа. – каза Слави.
–Наистина немците направиха голяма грешка, като избраха Хитлер за водач, и го осъзнават. Айнщайн обаче няма нищо общо с това. Той емигрира в Америка, бягайки от нацистите заради произхода си. Знаете ли, че най–близкият му сътрудник е бил български физик? Професор от световна величина, родом от Бургас. За съжаление нашата власт не му позволи да се развива в България.– включи се свещеникът.
–Знаем за него и имаме такива материали. Нека оставим дискусиите за другите ни срещи. – предложи Слави–Нужно е да ви научим как да получавате, съхранявате, архивирате и разпространявате нелегална литература. Това си е цяла индустрия в Съветския съюз и братските ни държави.
Българите бяха запознати със системата на самиздат, но повече четяха, отколкото пишеха, според интересите си. Те повече ценяха битпазарите, корекомите, пазара в Димитровград, западната музика, дънките, валутната търговия и други неща. Основно интелектуалците в големите градове четяха самиздатски издания, а някои и ги пишеха. Наскоро бяха излезли поетични стихосбирки, две списания за експериментална поезия, бюлетини на столичния Клуб за гласност и демокрация.
В Лозен имаше няколко будни хора, сред тях бивши политзатворници и земеделски активисти. Те изнесоха пред близките си истината за лагерите–затвори и нечовешките условия там. . А в същото време, Солженицин представи на Запад свидетелствата за съветските лагери в книгата си „Архипелагът ГУЛаг“. Същата книга сега стоеше пред Ненчо, донесена от двамата странници.
–Ненчо, тази книга е за теб, като отговорник на тайната библиотека. Когато можеш, я чети, но не я показвай на никого, освен на човек, на когото имаш доверие. А относно твоите технически умения – имаме възможност да оборудваме работилница, в която ти и други майстори да се срещате и да обменяте опит. Звездан е много напред с техниката, това е и ролята му в нашия таен клуб. Аз съм библиотечен служител в Народната библиотека, затова повече разбирам от книги и архиви. Искате ли да направим сделка – ние ще ви носим книги и други материали, включително фотографски, а вие ще работите за нас? Имаме грамофонни плочи, аудиокасети с рок и метъл, както и различни видеокасети.
–Отче, съгласен ли си с предложението? – попита Ненчо.
–За народната работа съм съгласен на всичко, освен на сделка със Сатаната и нещо, което би навредило на църквата. Освен това, Бог ни е призовал на тази мисия, имам апокрифна книга като свидетелство. – отговори свещеникът и показа книгата, донесена от Ангела. Тя беше написана на пергамент, с кожена подвързия, красиви заглавни букви и четлив ръкописен текст на разбираем език – новобългарски. На първата страница беше нарисувана лоза с узрели гроздове, напомняща на украсата върху иконостаса в лозенската черква. Върху страницата стоеше следният надпис:
Селото на Лозите, дето има изобилие от всичко, що земята дава, е благословено от Господнята десница да пребъде през вековете. Нека Света Марина и Свети Димитър го закрилят, нека жителите му да пазят Вярата, Надеждата и Любовта в сърцата си. Да помнят своето село, своя род, своите обичаи, където и да са пръснати по света. Амин!
На следващите страници беше написана история за апостоли, християни и пътуване от Светите земи до римската провинция Тракия. Споменаваше се място, което приличаше на лозенското землище.
–Не може да бъде! – възкликна Ненчо– Някой се бъзика с нас, или Тончовият чичо–поет, или пък някой лозенски зевзек.
–Вярвам, че тази книга е истинска, дело на Единствения, Живия Бог. Нека тя да носи светлина по пътя ни и да вкара смелост в нашите български души! Амин! – почти изпя поп Христон.
–Амин! – казаха четиримата. С това приключи тяхната среща. Звездан и Слави се уговориха с Ненчо да събере клуба следващата събота, когато Тончо си дойде на село. Двамата странници му дадоха задача да подреди книгите по определен начин. Те обясниха на библиотекаря как да различава книгите, брошурите, вестниците и списанията. Някои от тях бяха редки или дефицитни, други бяха забранени, а трети – спасени от унищожаване. Сред тях имаше списания за наука, изкуство, религия, за красиви жени, романи на Солженицин, както и книги за земеделие, животновъдство, фотография и…. астрономия, любимата наука на Тончовата щерка.

Статистика: Пуснато от Dodim.Books — 19 март 2025, 22:10

---

ГЛАВА 5
НА ГОСТИ ПРИ ПОП ХРИСТОН

Мина лятото, мина и есента. А на Архангеловден, поп Христон покани своя съсед
Ненчо. От своя страна Ненчо доведе Журналиста. Радо живееше в София и си идваше
на село само по празниците. Понякога той си издействаше командировки в родния край – хем да напише репортаж, хем да гостува на близките си.
Тримата седнаха в стаята на попа, която беше на втория етаж. Свещеникът имаше
богата библиотека от църковни и светски книги. Върху източната стена, вдясно от
прозореца, гореше кандилото пред иконата на Богородица с Младенеца. На северната
страна имаше две пружинни легла с чисти чаршафи и възглавници. Над креватите
висяха гоблени с алпийски пейзажи и езера. Зад тях, срещу източния прозорец, бумтеше
печката на дърва. Върху нея се топлеше чай от полски билки, набрани през лятото. В
средата на стаята, до библиотеката, беше разположена дървена четвъртита маса с
четири стола, покрити също с възглавници. Въздухът бе наситен с аромат на горящ
зехтин, тамян и мащерка.
Отец Христон извади един кашон с книги, които подреди на масата. –
Чада мои, имам да ви покажа нещо интересно. Познавам ви от деца като умни и
любознателни хора. Знам, че обичате книгите, независимо какви са. – каза свещеникът,
след като седна на стола си.
–Дядо попе, благодаря ти за поканата. Да, интересувам се от книгите, но не
намирам нищо интересно в селската библиотека. А и нямам много време да чета. Доскоро стопанският ни двор беше зает с жътви, беритби, събиране на памук, есенна оран. Вече всички ще си починем за два– три месеца. През февруари–март ни чака лозенската гора. – каза Ненчо.
В ранната пролет мъжете и жените от селото работеха и
в горското стопанство. Други лозенци работеха в „Геоложка“ или на каменната
кариера.
–Аз имам други книги. – отвърна попът– Такива, които няма да откриеш другаде.
Получавам редки и ценни издания. Съставям текстове за нуждите на църквата, когато
е необходимо.
– Тази книга изглежда е писана преди 4 години. Но изглежда стара, все едно е от
петдесетте или шейсетте. – каза Ненчо, докато разглеждаше подвързан машинописен
текст. На заглавната страница бяха напечатани името Джордж Оруел и годината 1984. –
Написана е малко след войната– през четир’сет и девета година. Четири години,
след като се върнах от Божи гроб и поех лозенския храм. В Англия са я отпечатали, но
това копие е скорошно. Авторът е описал как си представя бъдещето.
– Щом има прогнози за бъдещето, значи е доста интересна.– отговори Радо. Той
познаваше световната литература. Беше завършил българска филология и работеше
като журналист.
– И за двама ви тя ще бъде такава. Лозенските младежи в читалището също ще я
оценят. Обаче тази и другите книги съдържат по–обширна информация за света, в
който живеем. А цялото знание не принадлежи на хората, то е достояние само на Бог. –
– За какво се говори в тази книга? Как авторът Джордж Оруел вижда бъдещето? –
попита Ненчо. –
– Мога да ти я дам, за да я прочетеш. Но я пази като очите си. Сам ще научиш
защо книгата не се издава във Варшавския договор. – отговори попът– Пророк е този,
който я е писал… Лозенските младежи още не са готови да я четат. Все някой ще
намери причина да я докладва…. После могат да я конфискуват и изгорят. Току–виж,
поп Христон влиза в ареста като апостол Павел, а кой ще го подкрепи от цялото село? –
Както кажеш, отче Христоне. Покажи ми и другите книги. Виждам
„Фашизмът“ от Ж. Желев. Казват, че била официално издадена преди шест години. –
каза Ненчо.
– Да, хубава книга е. Уж разобличава фашистите и техните престъпления. Всички
факти за тях са описани подробно тук. Това е философски труд, но е толкова сложен за
четене. – каза попът– Имай предвид, че авторът е доктор по философия. Ама той пише
не само за фашизма, а и за всички недемократични режими. Наистина е сложно, дори
за мен.
– Чувал съм, че с негови колеги провеждат интересни обсъждания в Софийския
университет. – включи се Радо– Отче, ако имаш път към София, обади ми се… Мога да
те запозная с философите и да поискам да те включат.
– Благодаря ти, Радо! Мога да отида някой ден. Ще слушам учени хора и
професори, минали през всички образователни степени. Аз мога да им изнеса не беседа,
а цяла лекция по философия. – отговори попът. Никой не се съмняваше в неговата
начетеност и философска мисъл. Той бе завършил Софийската семинария още по
царско време. Отец Христон можеше да продължи обучението си в Духовната
академия, да преподава в семинарията или да стане професор по теология. Животът
му обаче премина в енорията, а грижите за децата и внуците му взеха другата част от
времето. Той обаче вярваше, че всичко това му е определено свише. –
– Вчера не можахме да дойдем у вас, затова предлагам сега да се почерпим за
Седми ноември! – каза Ненчо.
– Няма ли друг повод за празнуване? Аз празнувам църковните празници,
панаирът е само повод да се събера със семейството си. Днес синът ми има имен ден,
но не е в Лозен. Кажете, чада мои, какво направи революцията в Русия през 1917
година? Как я виждате вие?
– Ленин изгради индустрия, разви селското стопанство, създаде битови удобства
в целия Съветски съюз. От доста време се развиват Сибир, Далечният изток и земите
зад Полярния кръг. – отговори Радо – Мислите ли, че Лозен щеше да е такова, ако не
беше Партията? Едно време нямаше нито лампи, нито ток…по мръкнало никой не
излизаше. Като пуснаха тока– вечеринки, забавления в читалището. Майка ми отиваше
там да пее… Знаете ли, в Грузия какви тостове вдигат по различни поводи?. –
– Вдигат, знам…Още обичат Сталин, нямат един Априлски пленум, да въведе
развит социализъм като нашия.– иронично каза Ненчо– Кака Миглена беше в Грузия.
Целият курс се е снимал пред голям стенопис на вожда. Ама какво ядат…?! –
– Още Господ Иисус Христос въведе тези принципи в учението си. Там обаче
нямаше безбожие и култ към човешки същества. Истинският комунизъм е този на
първите християни. Когато бях в днешен Йерусалим, все още не съществуваше
Държавата Израел. Но съм сигурен, че сега евреите имат още по–добре изграден
социалистически строй от нас. Научих, че при тях също има кооперативни стопанства.
А един мирянин, моряк, ми разказа какво изобилие имало по пазарите им.– отвърна
попът.
– Революцията даде на селяните трактори и комбайни, затова имаме по-големи
добиви. Представете си Лозен с магарета и волове, които орат, и селяни да жънат със
сърпове. А сега с тракторите, зърнокомбайните, комбайните за тютюн и памук, вижте
какво става с нашето поле. Не е като едно време… Копаеш с прашилката31, вършееш с
кон и диканя, носиш зърното с талига32 до воденицата. Сега имаме камиони, вагони
зърновози и мелници с огромни силози като тази в Любимец. Не е като нашите
воденици. Едно време, планинците отвъд Света Марина са чакали с дни да им смелят
купеното жито. А сега във всяко село има фурна за пресен хляб.– разпалено обясни
Ненчо.
– Веднъж даже написах статия за нашето село, взех повече дни командировка, за
да постоя при нашите. – включи се Радо – Тогава лозенци беряха памука, но взимаха
тайно за вкъщи. Имаше кампания срещу стопанските кражби. Те са несъвместими с
нашия социалистически морал. Щях да ги опиша, но се отказах после…. Гледаме и
копринени буби, продаваме ги в Свиленград или Хасково. Какъв завод направихме там,
дето по царско време не можахме! Едно време коприната била ценна като златото.
Никой не е носел коприна, само царете и болярите. А пък в началото никой не е знаел
за бубите, само древните китайци са ги гледали…
Радо беше сладкодумен, винаги разказваше надълго и нашироко различни
истории. В хоремага и на гости, той насочваше вниманието на хората. Обичаше да си
спомня за своя дядо и за детството си. А пред попа и Ненчо още повече се отпускаше
да разказва.
– Памуци, буби, вечеринки, социалистически морал. Аз за друго съм ви поканил у нас. – каза попът– Трябва да поговорим върху книгите.
– Някои от тези книги съм ги виждал или съм чувал за тях.– отвърна Радо – Философите от Софийския университет все намират начин да не ти е скучно. През десет долини ще минат, докато намерят някоя хубава тема или някоя рядка книга…Правилно е казал Платон, че хората трябва да се управляват от философи… Цар Соломон беше
мъдрец, затова и неговата държава просперираше.
Попът каза, че днес няма да обсъждат конкретна книга. Той обясни, че ги събира,
за да се просвещават и да използват литературата като нравствен учител.
– Това звучи като устав... В София пишат такива неща, наричат ги манифести.
Преди няколко дни прочетох програмна декларация, написана от столични
интелектуалци. – отговори Радо и разказа за новооснован дискусионен клуб в
Софийския университет. Той беше един от обществените комитети, които се създадоха
по това време. Юлската концепция за преустройството разхлаби ограниченията пред
тяхното основаване.
– Предлагам и ние да си направим дружество. – каза попът – Ще се събираме
веднъж седмично, най–добре в събота вечер. Може да не сме все у нас. Баба попадия
обича гостите, но много ще ѝ дойде, ако постоянно ѝ висим на главата. През деня,
когато няма черква, гледам да свърша някоя работа. Ходя в три села по празници–
нашето, Алван дере и Сива река. Като почивам– чета книги. Попадията не я
интересуват много книгите, освен Библията. Тя ми приглася в литургията, освен
църковния хор. Останалото време е домакиня, пие си кафето в центъра или седи с
бабите от махалата.
– Какво ще правим в този клуб? По–добре да се обърнем към дружеството от
Софийския университет. То ще ни помогне да осъществим идеите си и в село Лозен. –
каза Ненчо.
– Никой друг не познава проблемите и спецификите на нашето село, колкото ние,
лозенците. Тук сме родени, израснали, в Лозен са нашите роднини и приятели. Новото
трябва да се осъществи от община Любимец и от нашето кметство. – отговори попът–
Ние сме готови да работим за това, но ни трябва организация. –
Предлагам Лозенският клуб да бъде литературно ориентиран. Дядо попе, имаш
богата колекция от интересни книги, които можем да четем и да обсъждаме. – предложи
Радо.
– Благодаря ви, чада мои! Готов съм да споделя библиотеката си с вас. – радостно
отговори свещеникът– Но някои от тези книги не са лесно достъпни и трябва да не се
губят. Други книги и листовки са забранени от цензурата, и трябва да внимавате да не
ви хванат с тях. Това може да има сериозни последствия. Някои хора от нашето село
бяха по затворите, арестуваха ги с подривни материали. Затова не искам да споделяте
книгите с никого.
– Виждам, че имаш и касети със западна музика. Киряковият Тончо се интересува
от тях. – подхвърли Ненчо.
– Проучи как стоят нещата при него. Имай предвид, че тъстът и тъщата му са
партийци, а дъщеря му членува в Комсомола. Пазете се да не узнават жената и
дъщерята. – предупреди го Радо.
– Нека дойде.– отговори попът– Без това в събота и неделя той си е на село. Да ни
гостува малко и да ни донесе ракия „астрономка“. Хората казват, че била божествена.
Радо и Ненчо приеха предложението на попа. Последният дори изяви желание
да помага за складирането и подреждането на книгите на безопасно място. Тази вечер
постави началото на Литературния клуб в село Лозен, който скоро щеше да се превърне
в друго…

Статистика: Пуснато от Dodim.Books — 19 март 2025, 21:39

---

Глава 4
ЛЕЛЯ ДОБА И АНГЕЛА

Три месеца по–рано….
Поп Христон седеше на каруцата си, хванал юздите на магарето, и отиваше към Сива река. С него беше и неговата баба попадия, празнично облечена и с капела на главата. Беше сутрин и всички хора, които се разминаваха с тях, ги поздравяваха. Попът изричаше обичайните си благословии:
–Бог да ви благослови! Да имате берекет и в двора, и на полето!
Каруцата премина през централната улица, заобиколи паметника и продължи покрай Даскалската къща. Скоро каруцата наближи селската фурна. Тя беше затворена в неделя и не излъчваше онзи хубав аромат на пресен хляб. От ракиения казан лъхаше силен аромат на джибри. В тези дни започна и гроздоберът. Днес беше Кръстовден, но хората работеха на полето, понеже беше сряда. От години черковните празници не определяха живота в селото, а Коледа и Великден бяха обикновени дни.
Поп Христон се спусна в дола, прекоси намалялата Маданя и излезе на черния път. Пред него се показаха Източните Родопи, връх Света Марина и Шейновец с телевизионната кула.
–Ех, каква мирия имаме! Сигурно само Едемската градина е по–красива от Лозенската– възкликна попът.
– Никой не се е върнал оттам, попе, да разкаже! Ние отидохме и се върнахме от Йерусалим, преди пустинята да стане рай!
– В Светия град си само поклонник, никой не кой си… Достатъчно е, че си християнин, мюсюлманин или евреин. Кой е поп Христон в Йерусалим? – размишляваше попът на глас – Обикновен поп, като всички други свещеници. А в Лозен съм първият свещеник от селото, завършил Софийската духовна семинария. Даже и кметът ме уважава….
– Славата, Христоне, принадлежи на Господ, не на свещеника. Твоята и моята работа е да спасяваме душите на хората. Цялата Енория нас чака.– отговори попадията, докато каруцата пресичаше Тузленската река. От другата страна бяха частните парцели с тютюн, които Стопанският двор отпускаше на всяко семейство.
Каруцата изкачи голямата височина между Лозен и Сива река. Магарето се умори и попът направи кратка почивка.
–Попадийо… Кака Демна, билкарката, ми разказа една история. Преди месец някъде, дошъл Ангел Божии при Харапчова Доба. Казал ѝ да събере хора от селото, за да ги подготви за бъдещето. – рече попът, с развълнувано изражение и широко отворени сини очи.
– На нея много не бива да ѝ се вярва. Тя и с баяне се занимава, лее куршуми, гони уроки…. Магии прави… И демон ще ти извика, ако поискаш.– скептично отвърна презвитерата.
– Не може обаче да викне Ангел Божии! Аз я знам като благочестива християнка, иначе нямаше да я взема преди години в черковния хор! От горе ѝ е дадено да лекува… Баенето е като молитвата, със слово привличаш добрите сили и унищожаваш всяко зло! – отговори попът.
– Разкажи, попе, как стана цялата тази история.
– Ще ти разкажа всичко, ама на никого дума…. Знаеш, че всяка земна власт е преходна, след един цар идва друг …. Надявам се да дойде такава власт, която да отвори храмовете за всички миряни – без значение стари или млади! Нека продължим е към Сива река, после, на връщане ще ти разкажа
– Харно, харно, попе. Имаш ли свидетелство за това посещение?
– Имам цяла книга, от кожен пергамент и с майсторски корици! Дий, Марко… Не бива да давам нафората на магаре, затова снощи осветих овеса в торбата. Ще ти дам да си хапнеш от него, докато свърши църквата. Моля се на Бог да ми бъдеш помощник още дълги години… – каза попът, докато плесна юздите. Каручката се спусна през лозята, натежали от плод. Навярно само Иисус Навин бе видял по–голямо плодородие, когато за първи път събра гроздето в Ханаанската земя. А сиворечани, събрани на мегдана пред красивата бяла черква, чакаха да бъдат нахранени със Словото Божие и напоени със свещената кръв Христова.
На шести август осемдесет и осма, когато лятото започваше да се преобразява в есен, баба Доба бе заета с петте декара тютюн.. Тя събра цялата махала на мижия пред дома си. Сиво–синкавата къща, обърната на изток, запад и юг, правеше голяма сянка откъм северната стена. Жените и децата седяха върху черги на земята, нижеха вече обрания тютюн с големи игли и си говореха.
След мижията, към осем–девет вечерта, леля Доба не легна да спи. Тя направи вечерята, нахрани се и остави ядене на сина си Георги. След това тя излезе в двора, изпълнен с миризмата на нанизания тютюн, и пусна моторчето на бунаря , използвайки двата часа ток . Маркучът изстреля струйка студена вода към първата вада с домати. След като я напълни, стопанката насочи водата към другите вади и градината с лука. Заля алдъзите, сарделите и другите цветя в двора. Отиде до самалъка и добре затвори кокошарника, за да не влиза кокарджата .
Уморена, леля Доба си изми ръцете, лицето и краката на тухлената мивка с голямо корито, пийна вода и легна на пружинното легло. Прозорците бяха отворени, за да влиза хладен въздух.
По едно време възрастната жена се събуди от силен вятър. Той влезе в стаята, разхвърля листовете на масата и започна да блъска прозореца. Леля Доба стана от леглото, взе точилката и тръгна да я слага на прозореца. Изведнъж пред нея се появи светла, призрачна фигура на млад мъж. Той изглеждаше по–скоро нежен, имаше голобрадо лице, руса коса и сини очи.
–Въй, кой си ти и как влезе в стаята ми? Духът на някой роднина ли, или си моят Трифон?
Баба Доба наскоро бе изгубила мъжа си при нещастен случай в Ивайловградския язовир. От целия този стрес, тя дълго време не беше на себе си… Лекуваше се шест месеца в Нареченските бани, а после ходи чак при Ванга… Не беше чудно все още тя да вижда духове и призраци по нощите.
–Все едно съм с раздвоение на личността! Чувам гласове, виждам несъществуващи неща…. Въй… Не щях да съм като Кара–Станчовата внучка, ама като нея ки стана….
–Нямаш нито раздвоение на личността, нито земно душевно заболяване! Аз съм Ангел Божии, влизам на места, където човек не може да влезе. И в змийска дупка да ме пратят, пак ще вляза в нея, даже и на змия ще стана, щом това е Воля Божия!
–Аз знам, че вършиш това, което ти е наредено отгоре, но как от цялото село моя дом избра?
–Добе, така казва Господ Бог: намери лозенци будни, млади хора да са. Скоро нищо няма да е същото, както го познаваш… Лозен ще се запази, но народът ще се промени… други водачи и друга власт ще дойдат, нов голям брат ще имаме. Вземи тази книга и нека я изучават младежите…Намери работник, писател, техник и млада учителка. Нека четат тази и другите книги, които Аз ще им дам чрез Моя раб Христон, служещ в храма на достойния воин свети великомъченик Димитрий.
Ангелът се появи посред нощ, сякаш в библейско откровение. Той не слизаше по стълби като своите събратя във Ветил , а стоеше в средата на стаята с ангелските си облекла. Той не поиска нито ядене, нито пиене, а само молитва в храма, за благословия на всички лозенци.
–Имаме работник, имаме няколко писатели, техници в пощата и текезесето… Но коя млада учителка да намеря, Боже мой. Наш Миглена е даскалица в село Конуш…– отвърна баба Доба.
–Ще се намерят тези хора, както е Моята воля… Вземи таз книга, Добе, и я пази като очите си… – отвърна Ангелът и остави Посланието на масата.
–Не разбирам от книга, проста селянка съм. Знам да гледам зеленчуци, да нижа тютюн, да готвя… Като дете бях поданичка на царя. Когато се взехме с наш Тринго и построихме къщата, вече имахме народна власт. Друга власт не познавам от четиридесет и четири години.
–Ще видите новото управление, вие ще си го направите сами, а времето ще бъде ваше. Мисията на Лозен е да допринесе за промяната. Неговите деца трябва да станат нейни проводници. – отговори Ангелът.
–Нека така да бъде! Чакаме го… Нека вдигнат заплатите и да плащат навреме, даже в текезесето ! – каза баба Доба.
–Благословени да бъдат твоят дом и цялото село! Амин! – произнесе Ангелът.
–Амин! – повтори баба Доба, след което Пратеникът изчезна от стаята. Тя погледна книгата и я прибра под дюшека на леглото си. То беше пълно с дрехи и завивки, под които можеха да се скрият доста работи.
В следващите дни баба Доба дълго размишляваше върху тези думи, но накрая си каза:
–Една патка мислила, мислила, а после умряла, без да стигне до изводите… Я да отида при кака Демна Баячката, да ми каже какъв сън съм сънувала….Много разбира тя от тези работи…
Още на Девети септември, когато лозенци празнуваха Второто освобождение , баба Демна и нейната приятелка седнаха в лятната кухня на Баячката. Те обсъдиха посещението на Ангела, като от своя страна баба Демна разказа на попа за случилото се.
Всичко това развълнува поп Христон. Той мислеше за това чудо през цялото време, на отиване и на връщане от Кръстовденската литургия в Сива река. Въпреки че изпълни богослужението както трябва, той го правеше автоматично, ритуално, без да влага цялата си концентрация в него. Нещо тежеше на поповата душа. Посланието на Ангела, без конкретни имена и подробности за избраните, го затрудни.
След вечеря, попът остана под навеса и започна да чете книгата, донесена от Ангела. Тя изглеждаше като апокрифен текст, а историята бе невероятна. Разказваше се за християни, избягали от Йерусалим и дошли в землището на днешното село. Но най–впечатляващото не бяха историите, а „Новото време“ и нареждането за намиране на читатели. Попът беше умен и знаеше какво означава всичко това. Трябваше да се основе неформален клуб в селото.
–Опитвам се да се сетя…. Работници имаме много, но само съседът ми Ненчо би се интересувал от книгите, които притежавам… – мислеше си попът, докато вторачено гледаше към нея – Имаме двама лозенски поети, но писател нямаме…Радо Журналиста пише статии и редактира списание…. Но кои са техниците и младата учителка, не зная…. Добена Миглена е такава, но е праволинейна и вярна на Партията… Нека на първо време извикам човек, на когото имам доверие.
Попът започна да разговаря с Ненчо, когото познаваше от дете. Общуваха по комшийски, за времето, за реколтата, за добитъка, животът на Ненчо в казармата. После започнаха да обсъждат вярата, чудесата на Иисус Христос, Стария и Новия завет. Двамата станаха приятели и започнаха да си разменят книги. Попът запали в младия мъж искра, която щеше да се разгори, носейки в него стремежа към знание и свобода

Статистика: Пуснато от Dodim.Books — 18 март 2025, 19:39

---

Поздравления, наистина много симпатичен старт! Аз също не съм живяла по време на комунизма, родена съм 87-ма година, на две годинки съм била, когато се пада. Също като теб обичам да пиша, но книга все още не съм започвала, повечко е за мен. Както и да е...
Страхотна идея за роман, наистина. Аз самата имам поглед към тези времена само от историите, които са ми разказвали. Майка ми е била ученичка и обожавам всички истории и майтапи от това нейно време. Бабите ми..Е, можете да си представите.
С удоволствие ще чакам още нови глави и Ви пожелавам голям успех! (Пък дори да е малък, успехът си е успех!)
Ако искате да споделим гледни точки като 2ма не живяли по времето на комунизма,пишете ми, ще е удоволствие за мен.

Госпожо, понеже Вашият профил е със статут на Гост, не мога да изпратя лично съобщение до него. Предлагам да се регистрирате във форума, за да можем да общуваме по–пълноценно.

Статистика: Пуснато от Dodim.Books — 17 март 2025, 01:26

---